Полезна информация за родители

Адаптиране на детето в детската градина

Няколко правила за значимите за детето възрастни – родители, прародители:
• Подготовката за раздялата започва в къщи. На детето трябва да му се говори за това, че то отива на детска градина, а родителите на работа.
• Родителите трябва да използват любимата играчка, с която детето говори и се чувства сигурно. Спокойният родител води до себе си спокойно дете. Желателно е сутрин то да бъде водено от родителя, който е готов да се раздели с него нежно, спокойно, но твърдо и бързо.
• Раздялата трябва да бъде кратка и насърчаваща детето. Най – добре е родителят сам да помисли за своя ритуал при раздяла. Вероятно детето също ще подскаже какъв да бъде:
• Въздушна целувка съпроводена с думите „до скоро“, гушкане и целуване, махане с ръка, съпроводено с „до скоро“. Ритуалът ще направи родителя по – уверен и тази увереност ще се предава и на детето. Много важни са емоциите на родителя при раздялата. Колкото по- плах и нерешителен е родителят, толкова по – тревожно ще бъде детето. Не трябва да се тревожи когато детето плаче. Плачът подпомага нервната система да не се превъзбужда.
На детето трябва да бъде обяснено, след кое събитие от деня, родителят ще го вземе.
След като се наобядва или след като се наспи. Така то няма да е тревожно кога и дали ще го вземат, а ще очаква събитието.
Напълно забранени за използване от възрастните са:
• Упреците към детето – поради не завършен процес на адаптиране;
• Наказанията и насилието върху детето, което тъгува, плаче или е агресивно – поради не завършен процес на адаптиране;
• Лъжата на възрастните към детето при раздяла в яслата. Например „Влез вътре аз отивам до…… и ще се върна“ и др.
В зависимост от условията играта преминава през следните пет етапа:
Първи: Детето играе само (липсва взаимодействие), почти не забелязва другите.
Втори: Игра – наблюдение – детето наблюдава действията на възрастните и връстниците и ги наподобява.
Трети: Паралелна игра – децата играят едно до друго, използват почти едни и същи играчки и игрови материали, но не се опитват да взаимодействат едно с друго.
Четвърти: Асоциативна игра – действайки с играчките, децата от време на време влизат във връзка, разменят материали, извършват някои действат заедно, но липсва стремеж към координиране на взаимодеиствията по посока на всички епизоди, сюжети или цели.
Пети: Съвместна игра – през цялото време на играта децата осъществяват общ замисъл, постепенно зараждащ се от отделни епизоди, в които има допълващи се роли: майка – дете, продавач – купувач, лекар – пациент.
Детското развитие преминава от общи към все по – диференцирани и самостоятелни прояви.
Целият процес на детското развитие преминава през две условности:
първата – обективната среда, природно, обществено и социо- културно обкръжение;
втората – детето с неговата генетична програма.
Когато оценяваме детското развитие, е естествено да сме изправени пред въпроса:“Каква част от развитието на детето е реализация на неговата генетична информация – от една предварително зададена програма, и каква част е от влиянието на средата?“. Също така отчитаме, че биологичните условия и влиянието на средата са неразделно свързани не само след раждането, но и в предходния пренатален период.
В психологическата и педиатрична практика се използват термините „двегодишно дете“, „тригодишно дете“, което е опит да се типизират отделни детски поведения по признака „възраст“. В ежедневието обаче виждаме, че между деца в една и съща възраст, например 2 години, съществува огромна разлика. Това показва, че не е достатъчно да се отчита само и единствено възрастта на децата.
Съвременния подход при изследване на детското развитие утвърждава разбирането, че поведението на детето е израз както на възрастта, така и на взаимовръзките между отделните условия на развитие: генотипа (съвкупността от гени), ефекта на средата и ефекта на възпитанието. Развитието на детето е резултат от взаимодействието на тези условия, а не само на един решаващ фактор. Темповете на детското развитие са различни. Те могат да бъдат синхр6нни(когато протичат равномерно и съгласувано), асинхронни (Когато протичат неравномерно и несъгласувано), непрекъснати (постоянни, нарастващи) етапни (стъпаловидни, „със скок“). Именно поради тази информация за характера на детското развитие не могат да бъдат пренебрегнати индивидуалните различия в развитието на децата. Това е един от основните въпроси, с поставянето на който вярваме, че ще ограничим етикетирането и сравняването на децата още от най – ранна възраст.
Ако трябва да обобщим, условията, които оказват влияние върху развитието на малкото дете, а и по- късно, са:
• вътреутробни(пренатални и перинатални, които задават основните предразположения на бъдещата личност);
• грижите за малкото дете и степента на удовлетворяване на основните му биологични (вода, храна, топлина, въздух, сухи пелени) и психологически потребности (внимание, нежност, любов) в ранна възраст;
• домашната среда, която родителите осигуряват на детето (стимулирането на специфичните му способности);
• ценностите на родителите, които детето „среща всеки ден“.
И още едно обобщение на детското развитие: Детето е Нютон – между 8-ия и 12-ия месец, когато прохожда и открива закона за тежестта; Декарт – между 24-ия до 30-ия месец, откриването на Аз-а, „мисля, следователно съществувам“; Ницше или волята за могъщество – след 30-ия месец, когато детето иска да утвърди своята власт.
До 3 години детето е чувствително към всякакъв вид раздяла. Но до 2 години то е особено чувствително към раздялата с майката. Това е възрастта, в която наред с чисто биологичните потребности трябва да бъде задоволена и потребността от любов и признание (детето е важно, значимо и ценно). Промените в детското развитие ще бъдат представени в следната последователност: Постиженията на детето през първата година; детското развитие между 1 и 2 години; детското развитие между 2 и 3 години. В Приложение 4 можете да прочетете повече за промените в развитието на плода през началния период, по-важните теми от развитието на детето от 1 до 3 години.
Тръшкането и гневните изблици при малките деца – как да се справим максимално ефективно с любезност, твърдост и последователност
Всеки родител е запознат до болка с темата на статията, а именно тръшкането, гневните изблици, яда и други по принцип нетолерирани детски прояви. През последните години се обръща особено внимание на детската психология, дотолкова, че се забравя за детското възпитание. Много родители, възпитавани добре като малки, не знаят какво да правят с едно почервеняло от яд, крещящо, плачещо и удрящо каквото му попадне (включително родителите си) дете. Картинката е позната – отказвате му бонбони, отказвате му достъп до нещо опасно, или пък е време да си тръгвате от парка. Независимо какви са ви намеренията, детето има огромното желание да прави каквото си иска и изобщо не се интересува от „благото на обществото“ (както сигурно си мислите, като му казвате „Моля те. не удряй сестричката си. ще я заболи“ или „Моля те, не чупи това/онова, на другия човек ще му е тъжно“…). Много родители се заблуждават, че дете на 2 години се впечатлява когато нарани някого или унищожи нещо. Много родители си мислят, не като кажат нещо (без да подплатят думите си със съответните действия), детето го има в предвид и се старае да направи каквото искат родителите. Много родители вярват, че детето им е толкова добричко, че няма нужда от възпитание. И накрая, много родители „знаят“, че детето е толкова нещастно докато те му отказват нещо желано, че ще му осакатят психиката, ако не му дадат каквото иска (или ще бъде най-нещастния човек на света до края на живота си, защото е имало половин-минутен пристъп на ярост).
Всички тези заблуди доведоха до следната нещастна картинка: Детето крещи и плаче за нещо. до което е най-разумно да няма достъп (или което желае, но не трябва да получава заради възпитателни цели), родителят пребледнява от притеснение („О, Боже, дали детето ще спре-да плаче, дали ще се успокои, дали няма това да му се отрази…“), започва да го успокоява, да му говори мило, нежно, през това време детето го удря където намери или се тръшка на пода и накрая родителят казва „Добре, ето ти това, което искаш, само моля те, не плачи“ и дава на детето това, за което е пищяло няколко минути. Разбира се. че детето спира да плаче, а родителят се успокоява. Да му кажем на родителя едно Браво! Защо? Защото следващия път дори да реши. че детето не може да получава всичко, kоеto поиска, малкото ще крещи двойно или тройно повече, защото то вече знае – ако крещиш достатъчно дълго, получаваш каквото искаш.
Ето най-разпространените погрешни реакции на детските гневни изблици:
• Говорите му успокоително, да му мине. Грешка! Изобщо няма да му мине от спокойния ви глас. Със същия успех можете да си мълчите – няма да е нито по- нещастно, нито ще допринесете по-малко за приключване на крясъците му, а дори има вероятност да сте по-ефективни докато не говорите
• Опитвате се да го убедите, че не трябва да крещи, че не е в правото си, че това, което иска е забранено, защото…Грешка! Детето въобще не го интересува защо е забранено нещо или какви са плановете на родителите му за прекарване на деня. То иска да получи веднага желаното (предмет или случка) и въобще не му пука какво мислите вие. Отново, ще допринесете повече ако мълчите.
• Опитвате се да залъжете детето като забранявайки му нещо, му предлагате друго на негово място (играчка например). Грешка! Детето трябва да разбере, че тръшкането не е приемлив вариант на реакция и давайки му играчка (само и само да го успокои) е равносилно на награда, за това, че се е тръшкало досега. А то не е глупаво и знае, че му давате не каквото иска, затова често не приема поднесения подарък. А вие, горките, го поднасяте едва ли не като извинение, че сте разстроили детенцето.
• Детето се тръшка известно време (5 секунди или 20 минути) и накрая му давате каквото иска. Грешка! Най-голямата ви грешка! По-лоша трудно ще допуснете в подобна ситуация. Да. вие си мислите „Детето толкова крещя, плака, толкова е нещастно…горкото! Аз съм ужасен родител, че така го карам да страда, а то само искаше (и следва някаква глупост, за която „едва ли“ си е заслужавало да го карате да плаче). И за да се покажете добри, давате на детето това, за което е плакало. Какво разбира детето от това? Разбира, че ако плаче достатъчно дълго, ще получи каквото иска, независимо какво иска. Тук родителите вече стават „лоши“, а не когато му забранят. Работата на родителя е да поставя ограничения и да решава какво ще се случва. Не е нормално да „играете“ по правилата на детето, нормално е то да „играе“ по вашите. Не е нормално да го свиквате, че ако крещи и плаче, ще получава каквото иска в живота. Не трябва и да си подкопавате авторитета като му позволявате да прави каквото си иска. Ако вас не слуша, кой може да го контролира? Не е нормално да се мислите за лоши родители, само защото възпитавате детето си и се стараете да направите разумна личност от него. Много родители правят най-голямата грешка във възпитанието именно с позволяването на абсурдни неща, само и само да не плаче детето. Не може да се съгласявате с всичките му желания, особено след като сте наясно, че на 2-3 годишна възраст желанията на детето се сменят с вдишванията му. Сега не обича картофи, защото искате да ги изяде, но след 5 минути ги обича (както винаги)…Сега не обича мама/тати, защото са го ядосали, но след 5 минути ги обича, разбира се…Сега не иска да се облече, защото трябва да се облече, но не е седяло да замисля плана „Няма да се облека на сутринта“ цяла нощ (нещо, което родителите трудно разбират)…Сега не желае едно, но след 2 секунди му е все тая, че това „едно“ се е случило. Ето защо детето не трябва да командва вкъщи и родителите не са създадени, за да го слушат и да му се връзват на капризите. Да, малкото дете трябва да получава възможност за избор (този панталон или другия…баничка или сандвич), но първо трябва да му предложите да изпробва всяка от двете възможности, за да знае то между какво избира. Питате го „Сок от портокал или от киви искаш?“, а никога не сте му давали да пробва сок от киви – не се прави така (последвалата случка – то ще каже киви, а вие можете да му дадете каквото искате, дори водичка със захар и то изобщо няма да разбере или да се интересува какво се е случило. И така въпросът, който всички родители си задават: